Разкошната Славка Пройчева пред в. "Кореспондент"
22-12-2017
Славка Пройчева-Стефанова: „Грижата за болни и възрастни ме натоварва емоционално, но ми е хубаво”
Когато човек има своя кауза и упорито преследва мечтите си, те непременно се сбъдват. През февруари 2018 г. ще се навършат три години, откакто Славка Пройчева-Стефанова от Велико Търново напуска сигурната си и добре платена работа, за да сбъдне една от своите – да основе фирма, която да се грижи за болни и възрастни хора. За тези, които не я познават, това е прекалено рисково бизнес начинание, но за приятелите й, към които се числя и аз, не беше кой знае каква изненада. Емоционална по природа, даже в повече за един филолог, каквато е по образование, тя винаги е искала да бъде социално обърната към хората, които не могат да се справят сами в ежедневието си. Когато баща й си отива от този свят, Славка окончателно решава това да бъде нейният бизнес. В мъката си тогава си казва, че ако нейната майка не беше отделила цялото си време да гледа болните си родители и имаше някой, който да й помага, тя щеше да обърне повече внимание на баща й. Пътят от идеята до появата на „БГ ГРИЖА” във Велико Търново не е лек, но за щастие нейният съпруг и любовта на живота й – Стефан, я подкрепя напълно.
Пари за бизнес няма, затова се ориентира към франчайз.
„Исках да правя нещо, което да е социално ориентирано, но в което да не трябва да се влагат чак толкова много първоначални средства, защото ги нямах. Написах в интернет „грижа за възрастни хора” и ми излязоха няколко фирми, все софийски и само една варненска – „БГ ГРИЖА”. Драснах едно писмо на собственичката й Радостина Дичева. Не мина много време и тя ми се обади. Беше много скептична към мене, но от момента, в който се видяхме, до сега сме в прекрасни отношения. Ходих на обучение във Варна. Радостина е човек, който знае какво прави и ме хвърли в дълбоките води. Не познавах града, не познавах хората. Наложи се да обикалям из цяла Варна сама, да търся адреси, гоня градски транспорт, да се срещам, разговарям с напълно непознати за мен хора. На клиентите ме представи като социален работник, който ще работи при нея. Ходих на много адреси и успях да видя различни ситуации и житейски съдби – незрящи хора, трудно подвижни, хронично болни, хора с трудни характери. Водите бяха не само дълбоки, но и ледени. Все пак беше февруари. Но се справих. И когато приключи всичко това, Радостина ми сподели, че е получила само позитивни отзиви за мен от клиентите във Варна. Другото, което ме поощри е, че според нея имам страхотна харизма да работя с хора, дано да не прозвучи като самохвалство. При такъв вид взаимоотношения, от изключителна важност е личността на франчайзополучателя. Тогава още не знаех, че това беше основният критерий да получа представителството за Велико Търново и Горна Оряховица. И така се започна. Подписахме договорът, който е много щадящ като фрайнчайз.
Идеята на „БГ ГРИЖА” е всичко да бъде под един покрив.
„Ако имаш болен човек, да не търсиш различни хора за различни услуги, а всичко да поеме една фирма. Наемеш ли човек от тази фирма, да нямаш грижа за нищо. Това е хубаво замислено и работи страхотно, поне във Варна. В Търново е малко по-трудно“ - споделя Славка. „Тук мащабите са различни – пазарът е по-ограничен, финансовите възможности на хората – също. Търновци са и по-патриархално настроени.“
За българина е много трудно да поиска помощ за гледане на близките му.
„В България все още е много трудно и неприемливо един човек в пенсионна възраст, относително здрав, в активни години, да потърси помощ от чужд човек. Все си мислят какво ще кажат комшиите. В тази насока бизнесът е труден. На Запад наистина този проблем го няма. Там имат установени традиции в този вид услуги и възрастните хора си ангажират асистент, още щом се пенсионират, за да не губят връзка с активния социален живот, да не губят контакти. В момента повечето ми клиенти са живеещи извън България, които са далеч от близките си, но държат да имат някой доверен човек, на когото да поверят грижите за тях. За тези почти три години, установих, че най-голямата психологическа бариера е заложеното дълбоко в българина патриархално съзнание, че той е длъжен лично да се грижи за близкия си”.
Услугата им се струва скъпа.
„Казваш 280 лв. за услуга 2 часа на ден, 5 пъти в седмицата и им се вижда страшно голяма сума, за българите, живеещи в България. Знаеш животът поскъпна като цяло. Хората се принудиха да орежат неналожащите разходи. Ако в семействата има свободен, безработен член на семейството, той поема грижите за възрастните хора. Или работещите хора се опитват с цената на много усилия да жонглират със служебните и личните си ангажименти – ходят на работа, прескачат до възрастните си родители преди работа, в обедната почивка или следработно време. Всичко това се случва с цената на много стрес и все някой е сърдит и ощетен. И го правят, не защото няма от кого да потърсят помощ – ето, ние вече сме почти 3 години на пазара, а защото услугата им се вижда скъпа и не могат да си позволят цената й. Факт е, че повечето ми клиенти наистина са от чужбина. Те знаят колко скъпи са подобен род услуги в тяхната страна, и не коментират цената. Последните, с които сключих договор, са в Канада. Това беше типичен пример как хората ни се доверяват от дистанция, без дори да са ми виждали очите. С моя съпруг Стефан често се шегуваме, че ако някой ми проследи телефонът, ще се чуди какви ги върша. Аз говоря с Щатите, Франция, Германия, Люксембург, Лихтенщайн…“
Много е трудно да намериш човек, който да работи със сърце.
Другият голям проблем за Славка е да намери подходящи хора, които да работят при нея. Според нея работата като асистент за възрастни хора е подценявана от цялото общество, защото да смениш памперс, да превържеш рана, да напазаруваш и почистиш дома за повечето кандидат-служители никак не е престижно. „На пръв поглед всеки може да го свърши, но не е така. Хората, за които се грижим, са най-различни. Повечето са много интелигентни. Те очакват от служителя ни не само да се погрижи за хигиената им, но имат и нужда да поговорят с някого, да споделят миналото си, да намерят разбиране за болежките и несгодите си. Някой, който да ги изслуша. Затова, когато подбирам хора за екипа ни, търся търпеливи, работливи, отговорни и най-вече добри хора. И когато договарям условията с възложителите, т.е с този, който ще плаща услугата, също срещам големи очаквания, които се опитвам с всички сили да оправдая.“
„Далеч съм от мисълта, че при нас всичко тече по мед и масло. Като всяка фирма, и ние си имаме нашите проблеми, с които се опитваме да се справяме ежедневно.“ Някои от работничките й напускат, за да вършат същата работа в чужбина. Една от тях се готви да замине за Португалия, за да подпише договор за 700 евро. „Жените тръгват към Гърция, Германия, Австрия, Белгия и т.н, притиснати от кредити, сметки, ипотеки, липса на сигурност. Никой не тръгва да работи в чужбина от добро. Че кой си зарязва семейството, децата, роднините, просто ей така? Повечето от тях са на моите години, с големи деца. Изхвърлени са по някакъв начин от системата, работят тук и там за нещо дребно и решават, че като вземат над 1000 лв. месечно, вече са си оправили живота. Вероятно не си дават сметка, че те са там денонощно, по 24 часа на ден на разположение на възрастни хора, в чужда държава, с чужди порядки и език. И на мен ми се иска да осигуря толкова високо заплащане на жените ни, защото знам колко е напрегната работата им, но за да им го дам, трябва първо да взема от клиентите. Разбирате, че това е невъзможно за момента. Моят голям проблем в бизнеса е човешкият ресурс. Това е една от причините, поради които отказвам и адреси – липсата на персонал. Когато търся нов човек, не гледам на колко години е, какъв предишен опит или образование има. Просто търся такъв, който да работи със сърце.“ В момента „БГ ГРИЖА” обслужва 8 адреса във Велико Търново. Не са достатъчни. Казва, че биха били предостатъчни, ако можеше да изпрати асистент на всеки, който я потърси за съдействие.
Аз съм емоционална и преживявам всеки един случай.
„Първите ми клиенти, които все още са ми такива, са едно възрастно семейство. Не знам какви са били навремето отношенията между съпрузите, няма как и да разбера, защото жената е с напреднала деменция, но като отида в тях, тя винаги е спретната - с герданчето, с червилото, което е сложено от нейния съпруг. Те живеят вече 60 години заедно. Невероятни хора са. Винаги ме натъжава фактът, че такива хора остават някъде встрани и незабелязани от обществото, а те са моите малки герои - при тях всеки нов ден е благословия, всеки нов ден е една спечелена битка с болестта. Жената не може да се грижи вече нито за домакинството, нито за себе си, но мъжът й винаги е след нея и цялата тежест пада върху него. Тя няма спомен за много неща, но съпругът й е до нея неотлъчно. Грижи се за нея и много я обича. Уникално семейство”.
Отказва на син, който се обадил, за да гледат майка му.
„Бях изумена от това, че ни търсеше за помощ по задължение. Държеше се страшно дистанцирано. Чувстваше се длъжен да го направи, но без любов”.
Понякога, работата я среща с трудни характери. Дори е получавала обвинения за това, че не се е грижила добре за близкия човек. И това го е казал някой от хиляди километри разстояние, без обективна информация за случващото се. И обратното. И досега има клиент, който живее извън пределите на страната и й се обажда почти всяка божа сутрин, за да й пожелае приятен ден. Гледала е баща му в близък до Търново град.
Славка много държеше да разкаже и добрият случай. За младо момче, на възрастта на дъщеря й, което живее в София, но наело фирмата й да се грижи да дядо му в Търново, който е зле. Има и брат. Огромната семейна драма е, че майка им загива при катастрофа. Децата ги отглеждат бабата и дядото. „Бях впечатлена, защото за първи път ми се обади внук. Няма никога да забравя с каква любов и загриженост тези деца се отнасяха към баба си и дядо си. Такова отношение вече се среща много рядко. За техните грижи те им се отблагодаряваха по невероятен начин. Дядото се беше много предал, вече трудно вижда, бабата и тя легна на легло. На този адрес се наложи да сменя няколко жени, но последната, която ходи от една година вече, възрастните си я обичат като родна дъщеря. Не дават дума да се каже, че някой ще им я вземе”.
Работата я сблъсква с всякакви съдби на хора, семейства и неизбежно става част от тях. Това е работа, която взема много - понякога губи съня си, защото преживява всичко лично. Все е нащрек и се притеснява да не й се обадят, че някой нейн клиент не е добре. В такива ситуации трябва да реагира адекватно и на момента. Но да помагаш на хора в нужда, може да връща неимоверно много положителна емоция при теб.
Всички тези човешки събди я натоварват емоционално.
„Но не в лошия смисъл на думата. Отивам при жена, вече почти година я гледаме. На тръгване я питам, дали иска да я гушна, а тя: „Колко много искам някой да ме гушка всеки ден”. Да, натоварва ме, но ми е хубаво. Веднъж започнеш ли да се занимаваш с тази дейност, не можеш да спреш. Често, когато отивам на нов адрес, хората ме гледат с недоверие и съмнение. Седнем, разговорим се и магията се случва. След това не ме пускат да си ходя.“
За съжаление, често е принудена да отказва адреси по селата, до които транспортната комуникация е неудобна. Основно обаче отказва, когато там, където влиза, условията са нечовешки. Тъжно е колко хора живеят в мизерия, забравени от Бога. Отказва адреси и по причина, че не може да намери качествен човек за конкретния случай. Всъщност, отказва по много причини. „Не мога на всяка цена да правя всичко. Наистина не мога. Липсата на хигиена, усещането за несигурност в един дом – такъв адрес не бих поела за всичките пари на света. Но, ако мога, бих прегърнала всеки, който има нужда от любов“
Ана Райковска